Последните дни
(Публикуван е в книгата „Ванга – земна и неземна“)
3 август 1996 г., събота
По обяд напрежението пред входа на болницата расте – очакват колата на Бърза помощ, която пристигна от Петрич в един часа. Доктор Илчев незабавно урежда приемането на Ванга в спешното отделение. Когато останахме насаме с Ванга, тя повтаряше: „Не се карайте помежду си, Бойке. Нека хората се обичат, доброто води към добро, злото води към зло. Кажи това и на другите, кажи го… Говоря ти го, защото така трябва… Точно така им го кажи… Митко къде е?… Слушай ме и помни.
4 август 1996 г., неделя
Състоянието на Ванга леко се стабилизира, помоли да ѝ дадат вода. Това обнадежди не само нас, но и лекарите. Съзнанието ѝ беше бистро, настроението – добро. Двамата с Димитър започнахме да я молим да поспи, да си отпочине, но тя рязко ни отказа, сетне се умълча и пренесе някъде…
Двамата с Митко седяхме край нея и се чувствахме ужасно, защото знаехме истината. Но и тя знаеше, при това сигурно по-добре от всички ни…
5 август 1996 г., понеделник
По молба на Ванга достъпът на хора при нея беше крайно ограничен. Това нейно желание се спазваше строго и от лекарите, и от охраната. Само онези, които самата тя беше пожелала да види, бяха допускани при нея, при това за кратко време.
Ние с Димитър стояхме почти непрекъснато.
Тримата разговаряхме, мълчахме, отново разговаряхме. Останахме ли насаме, обикновено Ванга започваше да ни напътства, казваше кое как иска да бъде, къде какво да търсим, как да се направи това или онова….
6 август 1996 г., вторник
Пророчицата току заговаряше, после се умълчаваше, пак започваше да говори… С голямо търпение, без да недоволства, изпълняваше всички предписания на лекарите. И все пак Ванга си оставаше Ванга, мине не мине направеше и по някоя забележка. Най-често казваше: – Къде си, Мите… Аа, тука… Кога ще си вървим в Рупите? Искам на тишина и спокойствие…
7 август 1996 г., сряда
С влизането в болницата попитах как е прекарала леля Ванга нощта, после заех мястото на Димитър, за да може той малко да си отдъхне след тревожното дежурство.
Телефоните звъняха непрекъснато, хората се интересуваха за състоянието на Ванга. Това уморяваше и потискаше още повече Димитър, който молеше всички да не настояват, да изчакат завръщането на Ванга в Рупите и там да я навестят.
В същия ден ние с Митко станахме свидетели на осезаеми свидетелства за общуване със света на отвъдното. Подобни случаи са описани от много лекари и психолози от различни страни. Но едва ли някой изследовател е бил свидетел на последните дни и часове от земния път на подобно явление, на такъв изявен безспорен феномен, какъвто беше Ванга.
8 август 1996 г., четвъртък
Състоянието ѝ все повече се влошаваше. Свикан беше авторитетен консилиум в състав: хирург онколог проф. Станко Киров, доц. Тоньо Тонев, всички лекари, които през последните четири години са я посещавали в Рупите, проф. Черноземски, проф. Делийски и други опитни медици.
Няма да описвам процеса на лечението, защото целта ми е друга – да разкажа последните мигове на Ванга, последните ѝ желания.
Ние с Димитър се стараехме да запомним всяка нейна дума, обещавахме да изпълним всичко, което тя беше поискала. Спомените ѝ се въртяха най-често около църквата, къщата…
– Няма да Ви простя… направете… направете… молбите… аз казвам… Мите, ти знаеш всичко… кое къде… как да ме облечете… и не жалете… да не плачете… Това да го знаете от Ванга. Не се плаче…
Тя изяви желание да се срещне с жената и децата на Димитър, с някои от сътрудниците на фондацията, която носи нейното име. В този ден с нея се сбогува и журналистът Тома Томов – той ѝ подари малка икона на Богородица.
Искаше да се види и със Светлин Русев, питаше за Нешка Робева.
9 август 1996 г., петък
Вече нямаше никаква надежда, състоянието на Ванга ставаше критично. Тя самата го знаеше, затова, щом останехме сами, веднага започваше да говори какво и как да се направи след смъртта ѝ.
В този ден тя ми стисна ръката и промълви:
– Да ме погребете вдясно от църквата. До нея искам да е гробът ми.
Лекарите и сестрите, които стояха до вратата, се втрещиха от думите ѝ.
Същото Ванга каза и на Димитър. Никой от нас не искаше да повярва, че това са последните земни часове на човека Ванга, че тя никога вече не ще се върне в своята къща, при своите цветя, които толкова обичаше.
Следобед Ванга поиска хляб и вода. Молбата ѝ беше веднага изпълнена. Лекарите махнаха кислородната маска. Личеше си, че двете натопени във вода парченца хляб ѝ се усладиха.
10 август 1996 г., събота
Същото поиска и в събота сутринта.
А после стана съвсем зле. Мъчеше се да говори. Спомена за някаква пустиня и за голяма бяла къща, че ангелите се събират, за да решат кога да я вземат… че в Рупите са се събрали много гости…
Едва сдържахме сълзите си.
Непрекъснато молеше да ѝ махнат кислородната маска. Като че имаше само едно желание – да говори. Сигурно се опитваше да ни разкаже за всичко, което вижда в онова си състояние, което за нея не беше нещо необичайно.
Невъзможно е да се опише…
Ванга отново започна да маха кислородната маска и да моли никога повече да не ѝ я слагат. Заговори, поиска вода…
Колко спорове… приказки… кога съм родена. Едни – на 31 януари, други на 3 октомври… Ее… Нека си говорят… каквото си искат… Само аз знам тоя ден… времето. И моето семейство… приказки… Помнете… един мъж имах, Димитър Гущеров… той беше първият, той беше последният…
Това беше един от най-дългите дни в живота ми. Един час преди полунощ се наведох над нея и казах, че ще си отида вкъщи, а на сутринта ще дойда пак, а тя ми отвърна:
– Върви, внука гледай, не искам да ме видиш мъртва.
Спомням си го винаги с огромна болка. Тогава тя със сигурност е знаела всичко. Знаела е, че на другия ден – 11 август – ще си отиде от този свят…
На сутринта колата не вървеше, а летеше. Бързо се изкачих нагоре по стъпалата. Погледите на всички бяха някак особени, до мен се доближи д-р Тасовски и каза:
– Свърши…
Часовникът показваше 10 часа и 10 минути.
