„Ванга – земна и неземна“

Ванга - земна и неземна

Фондация „Ванга“ публикува в луксозно издание спомените на близки и приятели на пророчицата, описани от самите тях в 53 уникални и неподправени разказа. Книгата съдържа и много непубликувани досега нейни фотографии.

Книгата може да закупите в комплекс „Ванга“, местност Рупите
или да поръчате на тел. 0887 667 670 и 0887 667 678
Луксозно цветно издание с твърда подвързия – цена 20 лв.
Издание с меки корици – цена 12 лв. 

„Тази книга е особена и много по-различна от всички мними и истински свидетелства за пророчицата. Нейният автор е благодарността на близки, приятели, кръщелници – на хора, които по някакъв начин са се докоснали до извисената духовност и човечност на Ванга.

При Ванга минаваха не стотици – хиляди, които търсеха спасение и лек, когато всякаква надежда беше загубена. При Ванга нямаше йерархия и предпочитание. Грижата и нуждата на хората, болката и страданието бяха нейна мъченическа съдба. И в този смисъл това е колкото благодарствена изповед и памет на различни хора, в различно време, по различен повод, потърсили спасение при пророчицата, толкова и книга, която сама по себе си е неподправен документ за изстраданата мисия на Ванга.

Текстовете са сурови и истински – свидетелство и за прозренията свише на един извисен дух, приземен да помага на нашето земно греховно ниво и не по-малко това са изповеди за простата човешка Вяра.

Тази книга ни връща Ванга такава, с каквато всеки един от нас по своему е дарен.“

Акад. Светлин Русев

Мъченица и светица

Гълъб Зегвелиев

Сядайки да пиша за леля Ванга, в главата ми нахлуват стотици спомени, които е трудно да приведа в порядък. Благодарен съм на съдбата, че беше отредила да бъда един от близките, доверени хора на леля Ванга, че имах възможността да я познавам в продължение на много години, да бъда свидетел на нейните добрини, да бъда съпричастен към изградения от нея храм и създадената от нея фондация.

Откакто помня, името на леля Ванга се е споменавало в нашето семейство с уважение и почитание. Като дете не разбирах на какво се дължи това, но в съзнанието ми са се запечатали моменти, при които родителите ми  говореха за нея като за спасител и търсеха нейната помощ.

Възможност да видя леля Ванга ми се отдаде през 1957 г., когато дядо ми Илия ме взе със себе си при едно от посещенията при нея. Пристигнахме пред дома ѝ в Петрич рано сутринта. На улицата чакаха много хора и ние се наредихме на опашката. Леля Ванга беше излязла на улицата и застанала права до входната врата приемаше желаещите за гледане. Когато дойде нашият ред, дядо ми ѝ подаде в ръката няколко бучки захар, които носеше от къщи и от целия разговор помня само, че тя му каза да се премести в София. Скоро след това цялото ни семейство се пресели в София и може би поради отдалечеността и новата обстановка, в която попаднах, за известно време забравих за леля Ванга.

През 1972 г. трябваше да взема важно решение и имах нужда от съвет. Сетих се за леля Ванга и потърсих начин да се срещна с нея. Успях да се свържа с Митко (Димитър Вълчев) и той ми съдейства да бъда приет. Пристигнах в град Петрич и видях, че през изминалите 15 години бяха настъпили много промени.

Ясновидската дарба на леля Ванга беше призната от правителството и тя се водеше като научен сътрудник. На улицата пред къщата имаше будка, в която касиер издаваше квитанция на всеки посетител. Таксата за български граждани беше 10 лв., за граждани от социалистическите страни – 20 лв., а за граждани от капиталистическите страни – 60 лв.

Събраните средства отиваха в бюджета, а леля Ванга получаваше заплата. Приемът на хората и гледането ставаше не на улицата пред всички, както преди, а насаме, в специално изградена за това стая.

Влезнахме при леля Ванга, когато тя беше приключила с гледането и имаше видимо уморен вид. Въпреки това тя ме прие любезно и ме покани да я посетя друг път. И до днес не мога да си обясня как се случи, но от този момент ние станахме близки и през следващите 24 години, до последните часове от земния ѝ път, аз бях един от нейните добри и желани приятели.

Без да се оплаква от съдбата си, леля Ванга неведнъж ми е разказвала за живота си. Останала на две години без майка, израснала в пансион, почувствала „обичта“ на мащеха, загубила зрението си на 12 години и като че ли всичко това е било недостатъчно, та Бог я е натоварил с мисията да установява контакт с мъртвите, да предсказва бъдещето на хората и да им помага.

Може би тази тежка орисия на леля Ванга, страданията, които са я съпътствали от появата ѝ на този свят, бяха изградили у нея човешки качества, присъщи на светци. Божествената дарба, добротата, желанието да помогне на всеки, състраданието и великодушието бяха неоценимото богатство на леля Ванга и само който е имал възможността да се срещне с нея, знае какъв дар от Бога беше тя за страдащите.

През дългогодишното ми общуване с леля Ванга, при стотиците срещи с нея в Петрич и Рупите, съм я виждал в различни настроения и състояния на духа, но почти винаги уморена от ежедневния прием на много хора за гледане. Леля Ванга с дарбата си долавяше мъката на чакащите хора и страдаше с тях.

Пред мен е казвала на пазача името на човек, който чака отвън да го пусне при нея, защото вижда, че смъртта чука на вратата му и докато се върне в къщи, детето ще е починало.

След въведения от държавата ред беше много трудно да се влезе при леля Ванга. Записването на желаещите за гледане се извършваше предварително, с месеци напред, а човек не можеше да знае дали и кога ще го споходи злото, за да си запази дата за прием. Спешните случаи и ходатайствата допълнително я натоварваха, защото тя беше човек, който никога не отказваше на молба за помощ. Освен това леля Ванга приемаше без ред униформените служители от МВР, Министерство на отбраната, духовните лица и чужденците.

Случвало се е в мое присъствие да пристигне правителствена кола и леля Ванга заедно с Митко да заминат за някъде и аз да ги чакам цял ден. Когато се завръщаше, леля Ванга никога не каза къде отива, с кого се среща и за какво говорят. Такава информация не изтече и от Митко, който я придружаваше при тези пътувания. Леля Ванга направи изключително много за Митко, но и той ѝ се отблагодари със синовна обич и вярност. Грижеше се за нея до последния ѝ дъх, а след смъртта ѝ заедно със Светлин Русев, Нешка Робева и другите членове на фондация „Ванга“ положи много усилия за съхранение и разпространение на духовното наследство и добрите дела на леля Ванга.

Ще си позволя да разкажа за една паметна среща с леля Ванга. Около обяд я посетих в дома ѝ в Петрич. Тя току-що беше приключила с приема на хората и се договорихме в 17 часа да я взема с колата си и да се разходим до Рупите. Отидох в уречения час, пазачът ми отвори желязната врата на улицата и влязох в двора. В края на градината видях леля Ванга застанала до едно дърво. Тръгнах към нея, но се спрях, защото чух, че си говори сама. Явно тя долови моето присъствие и ме извика на име да се приближа. Милвайки с ръка листата на дървото, за което от нея разбрах, че е лаврово (дафиново), ми разказа много неща, част от които ще се опитам да възпроизведа.

Посочи ми мястото пред себе си и каза, че тук почива нейният Митко (съпругът ѝ Димитър Гущеров). Когато той умрял през 1962 г., нямала възможност да ходи на гроба му и затова си определила това място за негов гроб. През изминалите години често идвала тук да си говори с него, да споделя мъки и радости. Днес дошла да му каже, че е изпълнила най-голямото му желание, че Митето е завършил право и че техният живот не е минал напразно. Той много искал да си отгледат дете, на което да дадат добро образование. Преди час Митко ѝ се е обадил по телефона от София и съобщил, че е взел последния си изпит.

После леля Ванга се върна назад във времето, когато с мъжа си искали да осиновят Митко. Това се случило няколко години преди смъртта на съпруга ѝ. Те се познавали добре с родителите му. Срещнали се с тях и поискали да им го дадат да се грижат за него, но не ми разказа подробности от срещата и защо тогава не са го взели.

Пет месеца след смъртта на съпруга ѝ 13-годишният Митко заживял в домът им и с него леля Ванга изживяла тревогите и радостите на истински родител. Разказа ми за грижите, които е полагала за Митко, за неговата честност и послушание. В думите ѝ се долавяше гордост от това, че той е завършил право и предрече, че му е отредено да бъде прокурор.

В един момент леля Ванга се обърна към Бог с думи на благодарност, че е чул молбите ѝ, че измъчените ѝ пари не са отишли на вятъра, а за образование и добро бъдеще, че…

Тази среща е единствената, когато леля Ванга е говорила пред мен за съпруга си и за необикновената съдба на Митко. И до днес нямам обяснение за нейната откровеност и 17 години след смъртта ѝ не спирам да се питам защо именно на мен сподели разказаното по-горе, защо в онзи ден ми довери и други лични, съкровени тайни, които ще отнеса със себе си в гроба, защото не ми е позволено да ги направя обществено достояние.

ωωω

Разбира се, леля Ванга имаше своите радостни и тъжни мигове в живота, но аз ще спомена само два от тях, които са оставили трайна следа в съзнанието ми.

Никога няма да забравя един ден от пролетта на 1984 г., когато леля Ванга получи съобщение за раждането на Кирчо – втория син на Митко. Затруднявам се да опиша радостта, вълнението и чувствата на тази свята жена, но съм убеден, че този случай се помни от десетките хора, чакащи на Рупите от няколко дни  за гледане. Леля Ванга сподели с тях добрата вест, а после въпреки умората от приетите преди това хора, седна да им гледа и ги изпрати да се приберат по домовете си. Такава беше леля Ванга – с голямо човечно сърце. Добрите новини я зареждаха с нови сили, може би защото самата тя беше белязана цял живот да прави само добро.

Съдбата беше отредила да бъда свидетел на мъчителните последни дни от живота на леля Ванга, които преминаха в болница Лозенец – София.

На 3 август 1996 г. леля Ванга беше настанена в болницата и същия ден отидох да я видя. Тогава тя ми сподели много неща, но безкрайно ме впечатлиха и разстроиха думите, изречени със стичащи се по лицето ѝ сълзи: „Не ме е жал, че умирам, а че оставям Митето (Димитър Вълчев) сам и няма кой да го пази от приказките на …“ – хора, чиито имена ще премълча.

Както от тази среща, така и от следващите у мен остана усещането за голяма майчина загриженост и мъка за това, което ще последва, след като тя си отиде от този свят.

Леля Ванга виждаше с душевните си очи предстоящото и искаше да ни подготви за него, но за мен беше трудно да го възприема. Макар вече да знаех за коварната болест, не можех да повярвам, че тя ще ни остави сами и няма да получаваме нейните съвети при безпътица, надежда при отчаяние, утеха при мъка…

Последното си посещение направих на 10 август. Заварих леля Ванга в тежко състояние. Дишаше с помощта на кислородна маска и сякаш се намираше в друго измерение. Постоях няколко минути безмълвен и тъкмо мислех да си тръгна, тя с ръка показа на Митко да ѝ свали маската. После бавно с уморен глас ми съобщи, че утре ще си замине и аз трябва да пренеса тялото ѝ до Рупите, а Митко знае къде да го погребат. После Митко ѝ постави кислородната маска, тя се отпусна спокойна в леглото и ми помаха с ръка за сбогом.

Осъзнах, че това е краят и излязох от стаята.

На следващата сутрин Митко ми се обади по телефона, за да ме уведоми, че леля Ванга е починала. Последвалите събития напълно потвърдиха думите на леля Ванга, изречени в предсмъртните ѝ дни и часове.

И понеже леля Ванга беше и остава в човешката памет най-вече с пророческата си дарба, ще разкажа за два от многото случаи, на които съм присъствал, като едното предсказание се отнася лично за мен.

ωωω

През 1995 г. реших да посетя САЩ с цел туризъм и гостуване на близки хора, които от няколко години живееха там. Подадох документи в консулството и скоро бях уведомен да се явя на интервю. Веднага след провеждане на интервюто ми съобщиха, че ми се отказва виза. Това беше неочаквано от мен и се почувствах безкрайно унизен. В онзи момент дадох волност на обзелите ме чувства и изрекох груби, вулгарни думи по адрес на американците и тяхната демокрация. Напуснах сградата на консулството, качих се в колата и заминах за Рупите при леля Ванга да споделя мъката си и потърся утеха. Пристигнах там привечер и отдалече я видях седнала с Митко на пейката пред къщичката. С приближаването си към тях чух леля Ванга да се смее и да казва, че американецът идва. Аз отвърнах, че никога няма да отида в Америка, и започнах да разказвам какво се е случило с моята виза, но тя ме прекъсна и каза да се връщам в София, защото утре ще ми дадат визата. Сещайки се какво съм наговорил преди няколко часа в консулството, помислих, че леля Ванга се шегува, но след като ми повтори, че ще получа не само виза, но и чаша американско кафе, потеглих за София. Сутринта около 10 часа ми позвъниха по телефона от консулството и любезно ме поканиха да се явя при тях във връзка с подадени от мен документи за пътуване в САЩ. Там бях посрещнат от служител, който ме заведе при консула. Последва покана за кафе и изясняване на недоразумението, както той се изрази. Докато си изпия кафето,  ми донесоха паспорта с поставена входна виза и след няколко дни заминах за Америка.

ωωω

Другият случай е свързан с първото посещение на цар Симеон в България. Ако не ме лъже паметта, беше през август 1995 г. В един от тези дни на неописуема радост и надежда, обхванала част от народа, сред който бях аз, ми се обади по телефона човек от инициативния комитет по посрещането на царя и ми съобщи, че привечер царят ще посети леля Ванга в Рупите. Следобед заминах за Рупите, за да присъствам на тази среща и да изразя голямото си уважение към царя. Когато пристигнах, заварих при леля Ванга Митко и Емануил Деведжиев. Силно развълнуван им разказах защо съм дошъл, но от тях разбрах, че същата информация е получил и Деведжиев. Тримата започнахме да се подготвяме за посрещането, като Мит­ко опакова и една икона, която да подари на царя от името на леля Ванга. През цялото време леля Ванга си мълчеше, но в един момент ни попита какво ни става днес, защо сме толкова оглупели. После ни каза да не се притесняваме, че тази вечер цар Симеон няма да дойде. Поиска от Митко да сипе на всички по малко уиски и започна да ни разказва за срещата си с цар Борис. Тогава научих, че след като леля Ванга му е предсказала важни политически събития, той ѝ подарил една златна монета и я поканил на гости. Леля Ванга му отговорила, че не е ходила в София и не знае как да го намери, при което цар Борис ѝ подал в ръката визитна картичка и казал, че той е един в София и като покаже тази картичка, ще я заведат при него. За срещата си с царя леля Ванга говореше с много добро чувство и тъга за съдбата му.

По едно време ми се обадиха по телефона и ми съобщиха, че се е получило недоразумение и царят няма да посети Рупите. По-късно научих, че той изобщо не е бил уведомен за подготовката на такава среща. Когато разказах на леля Ванга за проведения разговор, тя се разсмя и каза на Митко да ми подари иконата за спомен „от срещата ми с цар Симеон“. После леля Ванга ни спомена за някои неща, които ще се случат с идването на Симеон в България. На сбогуване ми каза да не се ядосвам, защото царят ще дойде друг път на Рупите, но тя няма да се срещне с него. Тогава не я разбрах правилно и започнах да следя кога царят ще отиде на Рупите, но това не се случи, докато леля Ванга беше жива. През 2004 г. научих, че той е посетил Рупите и с тази вест прозрях какво ми е казала леля Ванга онази вечер.

Съдържание на книгата:

1. Тома Томов: Но когато всичко се сбъдва…
2. Мария Коева: Пратеница от друг свят
3. Димитър Томов: Сама сред хората
4. Огнян Стоянов: Фениксът на християнската вяра, надежда и любов
5. Арх. Богдан Томалевски, арх. Лозан Лозанов, акад. Светлин Русев: Създателите на храма
6. Светлин Русев: Тя разговаря с Вселената
7. Коста Кънчев: Леля Ванга ми каза…
8. Петър Баков: Светота
9. Нешка Робева: Като приятел, като сестра, като майка
10. Проф. Величко Добриянов: Внушаваше страхопочитание
11. Д-р Евгени Тасовски: Заветът: Бъдете добри!
12. Д-р Драго Попов: Беше вселена от милосърдие
13. Рада Добриянова: Душа като струна над бездна
14. Богомила Косатева: „Направи добро – надявай се, направи зло – чакай го“
15. Доц. д-р Снежана Ботушарова: Беше майка
16. Веска Цицелкова: Обикновените хора я приемаха безусловно
17. Евдокия Арменова: Моята упора в живота
18. Янка Такева, д.ик.н.: Общуването ми с леля Ванга
19. Никола Ишев: Жената със затворени очи, която виждаше всичко
20. Владо Дайраджиев: Земна и неземна
21. Иван Колев: Нашата светица
22. Павел Павлов: Пророчицата
23. Иван Генов: Във вечното и безграничното
24. Анна Сендова: Един от символите на България
25. Юли Теодосиев: Беше ми духовна опора
26. Мартин Денев: Спомени за сестра ми Евангелия
27. Ирина Арменова: Моя кръстница и духовна майка
28. Захаринка Токина: Незабравими срещи
29. Оля Нечева: Винаги ще я нося в сърцето си
30. Ангел Русев: Свята жена
31. Стоян Стоянов: Нашата баба Ванга
32. Соня Заварчик: Всяка наша среща беше поучителна и ползотворна за мен
33. Иван Татарчев: Преследвана от властта
34. Гинка Илиева: Изживяно с пророчицата
35. Людмила Ким: Бъди благословена навеки!
36. Д-р Иван Петров: И дори след смъртта си ми помогна
37. Д-р Адриана Чекова: В трудни моменти я моля за помощ
38. Трифон Златев: Тя правеше хората около себе си по-добри
39. Таня Кадийска: Дори и най-обикновената дума не е изречена случайно
40. Лили Владинова: На Ванга с много обич и признателност
41. Атанас Лозански: Страдаше заедно със страдащите и се радваше заедно с щастливите
42. Лидия Манолова: Спомените на едно дете
43. Иван Драмов: Моите срещи с пророчицата
44. Свещеник Васил Панов: Християнка
45. Павел Канджиков: Никога не я чух да се оплаква
46. Емануил Деведжиев: Пет години до леля Ванга
47. Гълъб Зегвелиев: Мъченица и светица
48. Бойка Цветкова: Последните дни
49. Владика Йоан: Манастирски бележки
50. Проф. Димитър Филипов: Завещанието
51. Андон Чопаков: Прощавай, пророчице
52. Проф. Емил Попов: Даваше упование на страдащите
53. Акад. Светлин Русев: 100 години от рождението