Моята спасителка и покровителка
(Публикуван в книгата „И остави Ванга следа…“)Ще започна спомените си за леля Ванга с първото ми спасяване. Роден съм седмаче, на 26 ноември 1943 г. в село Лешница, Светиврачка околия. С кожите на две овце дядо ми Яне осигурява последователно две „солени обвивки“ (сега използват кувьози) и така… оживявам. Добре, но ревове, чудеса, лекарите не могат да помогнат и баба Маца (така казват на Мариите в нашия край) подбира майка ми: „Йованко, мари говорат, в Петрич имало една гледачка дека сичко познава.“ Не `и се вярва на майка ми, но след малко съпротива, тръгват с баба ми за Петрич.
Като стигат пред къщата на леля Ванга, остават сащисани от гледката. На улицата чакат наредени около 150 – 200 човека. По едно време баба ги чува да питат: „Коя е тая учителка от Лешница?“ Побутва майка ми: „Йованко, мари да не сме ние!?“ Хората като чуват какво казва баба, веднага, почти гневно, се развикват: „Айде, мари що чекаш!? Леля Ванга е спрела да гледа до кат не идеш ти!“ Отдръпват се и им сторват път да стигнат до леля Ванга. А тя като подхваща майка ми: „Виж що е народ, що се маеш, айде, кажува ми се, нема страшно, ке оживее твойто дете… и целио свет ке обиколи,… а ние с теб ке си останем приятелки до гроб“.
Майка ми, още неосъзнавайки какво става, си мисли: „Еее, да оживее, па целио свет …“ Но леля Ванга продължава: „Сега да одиш при ония твойте, дека за них крадеш хинин от свекър ти (дядо ми Яне е бил кмет и раздавал хинин), да кажат на руснака, дека e с них, оти детето ти е болно от бъбреци, a он знае що требва…
Майка ми настръхва! („Ония“ са двама от нейната РМС „петорка“ и след Врачанския затвор са интернирани като нея заради участие в Соболевата акция, наричали са ги „черношапковците“ – строили са широката жп линия към Гърция). А леля Ванга не спира: „Не се плаши, мари, яз нема да те издам да идеш па у затворо, они, тоя руснак (бил е военнопленник) го представят като войник, оти германците ке го утепат, ако разберат, че не е прост войник, а е доктор.“
Остава ме майка с баба ми в село Лешница, а тя заминава за село Вълково, където временно са били настанени нейните ремсови другари. Среща се с тях, руснакът написва „каквото трябва“ и започва терапията. На сутринта – нема ревове, но пелените и всичко наоколо – като да е клана бишка (прасе), кърваво червено. Майка ми се уплашва като вижда толкова кръв и – хайде пак за Петрич! Без да чака на опашката застава пред леля Ванга и започва да `и обяснява коя е, но тя я прекъсва и кротко казва: „Мари, нема страшно, не се бой, детето е арно и ке се оправи. Айде сега бегай си, че гледай що е народ. И пак да дойдеш, да се видим!“ Така аз оживявам, тяхното приятелство започва и продължава… „до гроб“, както предсказва леля Ванга.
„Целио свет“ го обиколих най-вече по море (океан). Завърших Висшето народно военноморско училище във Варна през 1966 г. и като корабен механик „се по водата и огино“. „Се по огин ке работиш“ ми беше казала още преди да завърша и… започнах на парния кораб „Рила“ с шест пещи, много огън, много пара … Няма нещо, което да ми е казала и да не се е сбъднало! Няма и нещо, за което да не съм я послушал.
Пак от детските години – поредното спасяване…
Като изневиделица ме беше нападнала една лоша, неизвестна болест. Да съм бил около 8–9 годишен. Тресе ме, температура, отмалялост и какво ли още не. Лекуват ме лекарите в град Сандански, всички отзивчиви, повечето от тях приятели на татко, но оправия няма. Тогава майка ми тръгва отново при леля Ванга. Тя я приема в стаята си, говорят си няколко часа за различни неща, но майка ми е в очакване да чуе какво ще стане с мен. По едно време леля Ванга застава молитвено пред иконата на света Богородица и в един момент изговаря сричка по сричка: „ТУ-ЛА-РЕ-МИ-Я“. После `и казва да иде при д-р Икономов.
С връщането си в Сандански, майка ми незабавно отива при д-р Икономов и му предава думите на леля Ванга. (Той е лекар от София, но е бил запратен тук от народната власт като неблагонадежден). Реакцията на доктора е: „Ама как!? Тази болест е толкова непозната! Наричат я сибирска треска и я има най-вече по блатата на Сибир. Как я е пипнало момчето?“ Така или иначе, намира правилната терапия, а от леля Ванга допълнително – хардал и мед, по съвсем малко със задържане в устата, и леко намазани кърпи на гърдите. И… ето че пак оживявам! Ами ако не беше леля Ванга да посочи лекаря и болестта?
Като си помисля само каква щастлива съдба е орисала майка ми да стане приятелка на леля Ванга… А на колко още много хора като мен се оказва тя ангел-хранител!? Винаги съм се старал да спазвам поръките и съветите `и – да нема завист, да се дава на който нема, да се прави добро, да се прощава, да нема лакомия… Това е за мен най-добрият начин да се отблагодарявам за всичко, което е направила за мен. Дори се опитвам да не мразя и онези, които понякога я хулят, но… когато прекалят, ми е много болно.
За майора натегач от Гранични войски – Петрич…
Петдесетте години на ХХ век. След футболен мач с „побратимения клас“ от гимназията в Петрич (имаше едно време и такива работи) отивам при чичо Митко и леля Ванга. Бях си загубил парите за влака. Там заварвам майка и татко. Още като седнах на леглото и съм заспал. Майка ми като ми вижда краката (прашлясали), аха да ме сръчка, а леля Ванга я спира: „Мари, Иванке, колко е пораснал! Остави го детето, утрепано е от умора, сетне ке ги измие ногичките.“ Като знам как леля Ванга държеше на чистотата… и сега ме е срам, но тя ме пожалила. По едно време се събуждам от необичайна шумотевица: „Вън! Всички да напуснат!“ Бях уплашен и само мярнах периферно някакъв човек с униформа. Татко и чичо Митко оставиха на масата недопитите чашки с мастика и заизлизаха навън, а след тях и аз. В този момент чух гласа на леля Ванга: „Кой си бре ти, така да викаш, що искаш!?“
Заминаваме си ние много притеснени и след 2–3 дена сме пак при чичо Митко и леля Ванга – да разберем какво е станало. (Тогава те нямаха домашен телефон). Още с влизането ни леля Ванга започва: „Ела, ела Иванке, да видиш каков плат ми докараха! А оня дека ве изгони, го направих, сам да се ареса.“ Платът – фин габардин, беше много хубав и леля Ванга се радваше, че чичо Митко ще има нов костюм. После ни разказа какво се е случило в онзи ден.
На служител в Съветското посолство в София му изчезва чанта с документи. Явно някой е подхвърлил за възможността леля Ванга да помогне. Организира се посещение със съдействие на офицери от граничния гарнизон в град Петрич. За жалост, единият съпровождащ е майор – кариерист и натегач. Той е този, който се развикал и ни изпъди. След като нас ни изгонват, леля Ванга ги отсича: „Сички навонка зад портата! Нема да гледам на човека, що водите, ако он не остане сам при мене! А ти (към майора) да не престъпиш никога повече моя праг!“ Влиза руснакът и леля Ванга започва: „Момче, ти беше с един мотор с кош, в коша имаше една чанта, нея га тераш. Мотора ти го остави за малко близо до една кофа за боклуци. Докато те немаше, мина един, зема чантата и като виде, че в нея нема пари, га хвърли в кофата. Не се плаши, нишаните що ги туряте, си стоят. Писмата са вътре. Сега бегай за София, докато не са почнали да сбират боклука.“
Следва незабавно изпълнение на казаното от леля Ванга, а на другия ден – лично поднасяне на подаръка.
Mного хубаво е описано в книгите нa Владимир Дайреджиев как се озаряваше лицето на леля Ванга при общуване с добри хора. С душевните си очи и дадената `и от Бога дарба тя виждаше невидимите за нас неща и това ме „провокира“ да разкажа и такъв спомен. Нина (съпругата ми) имаше сериозен проблем с гръбнака. Отиваме с майка ми при леля Ванга, обядваме, сетне тя взима захарта от Нина, говори ни за всичко друго, но не и за това, за което я бяхме посетили. Тръгваме си и леля Ванга ни казва: „Утре па да дойдете, сега не ми се кажува що да се прави, а операция не искам. Има едно, я така… – и с пръстите на двете ръце показва прищипване. – Елайте утре след обед, като съм се наспала.“
На следващия ден отново сме при нея и започна да ни разказва, определено одухотворено: „Знаете ли кой беше при мен? Вячеслав Тихонов. Малеее, каков убав човек! Он е от стар царски руски род. Как говоре само и колко още има да каже… Айде сега, качете се горе на етажа, да видите що ми е докарал.“ Отиваме ние, а на пода една разкошна меча кожа и работеща само като ефект с пламъци електрическа печка-камина. Слизаме и леля Ванга със смях започва: „Що ке кажете, да ве остава сега, да си се съблечете и да си легнете на таа кожа, и да ве грее камината, а яз да си ода на Рупите?“ Аз `и отговорих: „Оставаме, лельо Ванге! Нищо лошо нема да правим.“ Тя се усмихна и приключи разговора с: „Айде, одете си и утре па да дойдете!“
Всичко – настроението, шегите, начина на общуване беше различно и това силно ме впечатли. Липсваше обичайната `и отпадналост и умора. Този ден видях леля Ванга възвисена и жизнерадостна и затова го запомних.
На другия ден, в късния следобед влизаме при леля Ванга и тя започва: „Айде, покажа се! Да одите при д-р Гечев в Павел баня и му кажете, че яз ве пращам“. Всъщност после разбрахме, че той е доцент и доцентурата му е за неговия метод „екстензия на гръбначния стълб във водна среда“. Като му се представихме с препоръката – кой ни праща при него, доц. Гечев едва не подскочи: „Тя откъде ме познава!? Никога не сме се виждали!“ Много приятно беше изненадан и веднага уреди приемането на Нина. Последва 15-дневна терапия и от дисковата херния до ден днешен няма следа.
Сега, като „превъртам лентата“, се чувствам някак си неловко. Колко много бяха страдащите, които нямаха този лесен достъп до леля Ванга и отделено внимание като на нас (мене и съпругата ми). Хем знам, че няма защо, но винаги ми е било неудобно от хората наредени на опашка, чакащи с дни и месеци да се срещнат с нея. И ето го спомена.
„Кажи му, че детето ке се оправи“
Бяхме в гр. Сандански при майка ми Иванка на гости. Тя вече беше пенсионерка и всеки ден, когато имаше превоз, на обяд ходеше при леля Ванга на Рупите да си поговорят и винаги носеше по нещо за ядене. Не че леля Витка (помощничката на Ванга) не е приготвила храна, но майка ми носеше такава, каквато леля Ванга `и бе поръчала при предишното `и посещение. Преди да тръгнем за Рупите, разбрах, че този ден е сготвила зелеви сърми, но плънката, вместо с кайма, заместена с накъсани свински черва(?). Малко се изненадах от това, но премълчах, защото знаех, че майка ми много точно запомняше какво `и е казала леля Ванга и винаги изпълняваше заръките без никакви отклонения. Помня, че в готвенето едно от много важните неща било в кой момент (кога) какво точно да се добави.
Пристигнахме и след като паркирах, се отправихме към къщичката на леля Ванга. Майка ми напред, аз след нея с бохчата, а Нина се забави да вземе нещо от колата. Когато тя наближава входната врата, един мъж от опашката я спира и я моли да пита леля Ванга за проблем в семейството (като да беше за дете). Обяснява му Нина, че не може, че не е с такива правомощия, извинява се и влиза. Обядвахме ние, приказвахме си и като си тръгваме вече, леля Ванга попита Нина: „Нина, мари, що искаше оня човек до вратата от теб?“ Нина `и отговори, точно какво е искал от нея и какво тя му е отвърнала. След кратка пауза леля Ванга каза: „Айде сега като идеш навонка, му кажи, че детето ке се оправи, не виждам лошо“ – И посочи името на лекаря, при когото да го закара, и нещо друго, което трябва да направи, но не си спомням подробности. Излизаме ние и Нина пак последна, огледа се, видя човека и му предаде точно какво е казала леля Ванга. Развълнуван, той `и целува ръка с благодарност, а тя и в колата не може да се успокои от вниманието: „Коя съм аз, че да ми се целува ръка!? Този човек е имал голям проблем.“ А майка ми в нейния си стил: „Нина, ма ти улава ли си!? Та той е целувал ръката на леля ти Ванга – не твоята! Я да се успокоиш!“
Едва ли ще мога да възстановя всички спомени в детайли, но като се връщам към тях, не мога да се начудя на онези „мастити учени“, които отричат тотално дарбата на леля Ванга или изразяват неверие в достоверността на казаното за нейните предсказания. Определено считам, че за много факти и явления, за които нямат обяснение според тяхната наука, те просто ги обявяват за невъзможни или за шарлатанщина. За разлика от тях, аз и много други като мен, истински вярвахме в леля Ванга. С нищо не мога да се отплатя за благословията, с която винаги ме отпращаше преди заминаване на дълъг рейс с поредния кораб: „Айде, оди сега и морето се да ти е до колене!“
При едно от поредните заминавания обядвахме на Рупите и в един момент тя ми каза: „Много е горещо там, дека одиш сега. (Как да не е горещо – в сепараторното отделение на корабите температурата достигаше до 65 градуса по Целзий.) Да ядете повече солено, оти ногите ви ке омекнат, като гумени ке станат.“ Аз `и отвърнах, че на определени места в столовата на тези кораби и по коридорите има едни кутийки и като ги врътнеш, падат хапчета соли, а леля Ванга продължи: „А така, кажи и на другите да не забрават да зимат от них!“
Смяната беше в Генуа и преди минаване на Суецкия канал се сетих за нашия разговор и споменах на капитана за тези кутийки със солите. Навлизахме в Червено море в горещините. На корабите има една дебела медицинска книга – базово ръководство за решаване на медицински проблеми на борда. Идва при мен капитанът и споделя: „Да бе, шефе, от многото изпотяване намаляват минералите и солите в организма и това предизвиква слабост (отмаляване), нещо, което не било съвсем невинно.“ На 4–5-я ден от навлизането в Червено море забелязах, че единият от моите мотористи (новак беше) ходи като замаян. Викнах втория механик и го попитах дали е предал на всички препоръката да се „връткат“ кутийките и да пият солените хапчета. Получих потвърждение за изпълнено и се успокоих. Излязохме от Червено море и след 3–4 дни моето момче съвсем бе омекнало. Разпитах го взема ли солени таблетки, да не обезсолява организма, а този умник като ми дръпна една лекция на тема бялата смърт (сол, захар)… Не го изтраях дълго и му заявих, че ако не влезе в кондиция, от Кувейт му уреждам смяна поради физическа негодност. Разпитал той другите момчета и… повярва. Забрави за теорията за солената смърт, започна да взима редовно хапчетата и се оправи.
И още …
Наближавахме Ормузкия пролив. Беше по време на войната Иран-Ирак. Точно на това тясно място атакуваха (и едните, и другите) танкерите, влизащи в Арабския (Персийския) залив. Лудница си беше. Навлизахме по указания на кувейтската компания в определено време. Вече в пролива, идва до мен електромеханикът и ми казва: „Шефе, аз освободих безопасното помещение на носа и сега като минем, само си вземи чаршафи, оставил съм всичко друго там.“ Ракетите на онези „хубавци“ бяха с термични глави и улучваха най-вече настройката, кабините и машинното отделение. Поглеждам втория механик (близък приятел) и му казвам: „Емиле, ти нали знаеш, споделих ти с кой се видях преди да летя за Генуа. Ако ни чакаше нещо лошо, леля Ванга щеше да ме предупреди“. Той ми отвърна, че е казал това и на Добромир, но…
Минахме Ормуз, оставихме машинното отделение на автоматично предупредителен режим и си легнах. В един момент в съня си чувствам като някой да ми диша в лицето. Отварям очи и какво да видя! Добчо надвесен над мен, а зад него Емил. Виждайки, че се пробуждам изненадано, смутено започнаха: „Шефе, ама ти действително така спокойно спиш…“ Отпратих ги към леглата с думите: „Момчета, не се ли уморихте цял ден, че и нощ, а ти Добчо, запомни – аз не обичам да разпространявам измислици!“
На следващия ден всички, които се криеха да спят по затворените помещения (вътрешни гардеробни и др.), се прибраха по кабините си. Повярвали на Емил като им обяснил защо аз си спя в кабината.
Случаят, когато дори и аз проявих съмнение…
Седим си на пейката пред къщичката на леля Ванга в Рупите и си говорим. С нас беше и дъщеря ни, студентка в София. По едно време съвсем неочаквано леля Ванга се обърна към нея и започна: „Ти си Иванка, баба ти е Иванка, бащата на баба ти е Иван, неговата майка е Йована… сичко си е наред, ке га завършиш и тая година много арно…“ И след пауза: „Абе, вие и още една ИВА ке имате!“ Е, тогава си помислих, че леля Ванга последното го каза „ей така“. Предисторията е, че когато се роди дъщеря ни (аз бях на плаване с кораба „Перущица“), майка `и на Нина се обажда на моята майка, да попита леля Ванга как да се казва новородената. Майка ми отива при Ванга, но нейния отговор е: „Да предаде на сватята (леля Ванга така наричаше баба Тонка, майката на Нина), че сега не `и се казва името“. Уговарят се с майка ми – на другия ден да отиде отново при нея.
Това протакане възбужда подозрение в Нина, че майка ми твори конспирация да се кръсти детето на нейното име. На другия ден се казва името Иванка и майка ми го съобщава на сватята. Независимо от съмненията на Нина и майка `и, записват детето – Иванка. ( Ние изпълнявахме всичко, което ни е казала леля Ванга). Та заради този мини-конспиративен скандал си помислих: „Е, от къде ще дойде пак Ива“? Нина и до сега от време на време като на прякор нарича дъщерята „Бубе“ – нашата уговорка беше, ако е момиче да се казва Боряна, а ако е момче – Ивайло. Да но…
…Минават години. Прибираме се от Сандански в Бургас по-рано от предвиденото. Явор (синът ни) ни беше известил, че до ден-два ще приемат Евгения (снахата) в родилното отделение на болницата за втората рожба. Преди Пловдив Явор ни се обажда: „Хайде, честито, момата дойде!“ (Много искаше след Никола да имат момиче). Казвам на Нина да го попита за името, а той, отговаря: „Жени я записа ИВА. Искаше детето да има кратко име и на Цветница да празнува заедно с мен имен ден“. Бутам с лакът Нина и я питам: „Спомняш ли си: „Абе, вие и още една Ива ке имате…“
Ето, изповядах този срам на съмнение…
Такива съмнения, бих казал невинни, добре ги лекуваше майка ми. Майката на Нина беше оперирана в софийска болница и лекарите споменаваха за някакви усложнения. Отидохме на Рупите, а леля Ванга нищо не ни каза за усложненията. Тръгваме си и ни изпраща с думите: „Сега ти, Кольо – в морето (пак ми предстоеше полет за смяна от София), а ти Нина си оди за Бургас. А па яз тия дни (викат ме в София), ке ида да га видя сватята в болницата.“ Потеглихме от Рупите и още на първия завой Нина се разплака. „Защо леля Ванга не каза нищо? Нима майка ще умира?“ И майка ми като я „зачеса“: „Какво по-хубаво да каже, бе Нина? Тя каза, че ще ходи да я види в болницата. Не е ли това най-хубавото? Колко пъти да казвам, че тя при смъртници не ходи, че ако имаше „смърт“, щеше и в транс да изпадне.“
Успокои се Нина. От притеснения беше забравила тези „знаци“. После ми призна колко я е било срам от себе си, че не е съобразила толкова познати за нея неща. Оправи се мама Тони – сватята. Аз подробности научих след 6 месеца, когато се върнах от поредния рейс.
За рецептите
Както споменах, аз съм един от многото спасени, било чрез посочване с кои билки, било с посочване на точния лекар, чрез посочване на превантивни мерки, но винаги индивидуално. Ето пример с мен и дъщеря ми.
Като дете карах велосипед. Имах щастието да имам колело. Да, но като че ли взех да покашлям и то не съвсем нормално. Леля Ванга казва на майка, винаги като карам колелото, да слагам отпред на гърдите вестник „под потничето“. „Слаби са му гърдичките на това дете, но ке го израсте това“, казала тя на майка ми. Дъщерята като малка не понасяше пътувания – и с лека кола, и с влак, а по море – да не говорим. (Този проблем го имаше и майка ми). След години отива майка при леля Ванга и `и се оплаква: „Как можа да се метне на мен това дете?“ А леля Ванга `и казва, че е различно от нейното, но винаги като тръгваме с колата, да `и слагаме вестник на „гърдичките под дрехите“. Така Ваня спря да повръща в колата. Ето лек с вестник на гърдите за два различни проблема! Аз и сега карам доста велосипед и електроскутер и почти винаги съм с вестник под дрехите. Забелязал един съсед от с. Веселие (където е вилата ни) вестника да се подава и усмихнат ми подхвърля: „Наборе, ти вестниците с корем или на ребро ги четеш?“ А аз му казах, че „с насрещния вятър ги усещам“.
Другият типичен случай за „индивидуалност“, за който си спомням, е свързан с майка ми. Обади ми се с оплакване за трудно поносими болки. Оказа се, че са от камъни в бъбреците и жлъчката. Изследвания, прегледи и заключението на лекарите бе – операция. Да, но майка е диабетик и с други „закачени хубости“. Леля Ванга `и казва, че „не иска операция – не е за нея с нейните много болести“. След 2 дни `и казва да намери риган и веднага да започне да пие по една винена чаша отвара преди ядене и по малко между храненията. Разбира се следва инструкция как точно да се приготви отварата и да се съхранява в хладилник до следващата доза. Единият от лекарите разбира, че майка отказва операцията, а следва лечение с риган, и без уговорки `и заявява: „Другарко Янева, знаем, че ти много вярваш на леля Ванга, но този път ще е фатално!“ Майка ми, му казва да не се притеснява и, ако трябва, ще подпише декларация, че се отказва от оперативно лечение.
След седмица, не без яка борба с болките, всичко утихва и майка отива на преглед в болницата. Преглед, снимки (скенер) и…. пълен шаш! „Другарко Янева, нима никакво друго лекарство не сте взимали?“, изумено питат лекарите и сестрите (всички са били в различно време нейни ученици и са много загрижени.) Обажда ми се майка ми да `и намеря и изпратя още „Рейгън“. Така беше кръстила ригъна, на американския президент – „ето на, и той свършил една полезна работа“ и се смее в телефонната слушалка. Леля Ванга `и поръчала да продължи терапията в намалени дози за известен период. Дойде майка в Бургас, където живеем, заведох я на контролен преглед при д-р Калпакчиева (доцент, специалист по бъбречни болести). За разлика от другите лекари, тя уважи терапията с ригъна. Нина приготвяше и носеше готова отвара в болницата. Доц. Калпакчиева, следейки последния етап от лечението на майка ми, направи заключението: „Очевидно вашата приятелка баба Ванга е видяла това, но то се отнася само за вас. Не намерих влияние при опити с други пациенти и не бих препоръчала такова лечение на други.“
С тези примери и спомени бих искал да поздравя онези няколко автори на книги за леля Ванга, които НЕ публикуват текстове от рода на „РЕЦЕПТИТЕ НА ВАНГА“, а споделят как тя индивидуално, за всеки отделен случай, казваше каква билка `и се е показала, и как да се ползва. Това е истината!
За мехлема
Беше във времето когато се разбра, че леля Ванга е сериозно болна. Обажда се майка ми на Нина по телефона в аптеката, в която работеше, и споделя с нея, че леля Ванга е болна, че много страда от мехури по кожата в гръдната област, които се пукат и предизвикват нетърпимо парене. Доставяли `и разни мехлеми и прахове от къде ли не, но нямало ефект. Леля Ванга поръчала Нина да `и направи мехлем.
Прибира се тя от аптеката и сърдито ми предава разговора с допълнението: „Какви ги измисля майка, как така аз?“ Набрах майка по телефона и `и съобщих, че Нина е много разстроена от това, което `и е казала. Мама, в нейния си стил ме „насоли“: „Колко пъти да ви казвам и повтарям, че за да го каже, на леля ви Ванга `и се е показало, че тя не хвърля думи хей така. А щом `и се е показало, Нина ще измисли и направи каквото трябва!“
Два-три дена Нина беше като облак. Мислила, претегляла. Да не засушава много тази субстанция, да не размеква от онази и… на четвъртия ден носи вкъщи две медицински кутийки с мехлем. С притеснение ми заръча да ги изпратя на майка в Сандански.
Отидох в пощата, пуснах колетчето и обяснимо, двамата с Нина чакаме с нетърпение отзив за резултата. След 3 дни (тогава пратките бавно се придвижваха) звъни телефонът – майка ми. „А сега къде е Нина, дето се съмняваше?“, ме пита тя. В слушалката чувам да казва: „Ванге, ето я Нина, давам ти я.“ Подавам на Нина слушалката, от която се долавят едни благословии, „моята докторка“ и все в този дух…, а Нинка, зачервена, радостна, не знае на кой свят се намира! Толкова е била притеснена, че сега като я попитах да ми каже, за да опиша как и от какво го бе направила онзи мехлем, ми отговаря: „Помня само с какво се съобразявах“.
Ние бяхме с ясното съзнание, че това е средство за облекчение на болката на обичаната от нас, като майките ни, леля Ванга, а не за лечение изобщо. И никога не сме имали по-добър повод за удовлетворение и радост. Нина ми даде щастие и шанс да изпитам и аз задоволство, че помогнахме на една свята жена, отдала живота си в помощ на хората. А благословиите, тогава изречени от леля Ванга, винаги са с нас.
И други спомени имам, много смях и веселби преживяхме… Леля Ванга беше и толкова земен човек! Същевременно истинска православна християнка – дълбоко вярваща и оповаваща се преди всичко на Бога. Голяма болка ми беше (а и майка ми много страдаше) от всички „пируети“ на Църквата ни – този Синод, онзи Синод… Изтъпани се по едно време един млад свещеник в един от вестниците с едни заклеймявания в ерес и невероятни други щуротии… Да се чудиш и маеш как превратно тълкува Светото писание. От къде да знае това момче, че леля Ванга познаваше Библията и цитираше пасажи от нея и то точно в подходящия момент. Без да използва поучителен тон, с точно вмъкване в контекста и така това, което трябва, оставаше трайно в съзнанието.
Ето и този случай. Отиваме на Рупите да се видим с леля Ванга. Беше краят на есента, а нея година морето даде богат улов на паламуд. Като влязохме в стаята с камината – аромат като от печена риба. Митко (Димитър Вълчев) и негов приятел са до скарата. Покани ни и нас леля Ванга да седнем и по едно време казва на Митко: „Не га искам тая риба, циция, солена е“. Погледнах въпросително към Митко и той като повдигна една от рибите, гледам солен веян паламуд. Реших да се направя на умник и дадох съвет: „Ама на тая риба само се бели кожата и филетата се ядат без да се пече рибата“. Кима ми Митко с глава, а леля Ванга ми отговаря: „Аз сурово месо не ям. И в Библията е казано сурово месо да не се яде.“ И съвсем кротко продължи с уточнение от къде точно е този текст. Ето, тя не само знаеше и можеше да цитира Библията, но и я спазваше. Но… добре, че имаше, а и сега има, и истински православни свещеници.
Твърдя, че леля Ванга почиташе и вярванията на хората от други вероизповедания. Веднъж гледа на едно момче от Република Македония и по едно време го запита македонец ли е. Отговори утвърдително той, а тя му каза: „Не си бре, ти си от албанските турци“ и после продължи да му говори на турски език. (Леля Ванга е израснала в турската махала на гр. Струмица и от децата е научила езика им.) Благодари момчето и видимо доволен от това, което му каза, си отиде. Като го отпрати, леля Ванга сподели с нас, че е усетила как се е чувствал неудобно да не се издаде, че е мюсюлманин и да го върне. Ние, които сме били по-близо до леля Ванга, знаем добре за нейната изключителна толерантност. Е, присъствал съм и когато яко е нахоквала някого, мога и примери да дам, че и тогава е била права. Предпочитам да не ги споделям тези случаи, защото са свързани с много грозни постъпки, предизвикали дори нея да изрече силни укоряващи думи.
Голямата мъка
Обажда се майка ми по телефона с поръката да отидем при нея в Сандански. Изненадах се по-скоро от категоричния тон, защото дотогава никога не беше изразявала такова желание по този начин. И когато чух: „Трябва да дойдете и не се бавете! Леля ви Ванга е много зле, на системи е и има приготовления да я вземат в София. Трябва да се видите…“ (Пропусна да каже „да се видите като за последно сбогом“.)
Пристигнахме в Сандански. Майка ми се видя, как да го кажа, някак умърлушена. Беше приготвила кукуреч за Рупите. Не знам колко беше удачно да прави кукуреч, когато леля Ванга е на системи, но традицията… Бях взел с нас видеокамерата ни – любителска като модел. Направих няколко кадъра с църквичката и подхода към къщата и я прибрах. Като влязохме, още от вратата леля Ванга каза: „Ааа, ето и мойта лечителка и Кольо дойдоха. Я, глейте как са ме връзали“. Извадих камерата, а жената която обслужваше системите, ми прави знаци да я прибирам. Да, но чувам как с приглушен глас леля Ванга `и казва: „Остави го, мари, това е Кольо…“ В първите кадри се появи Митко, взе нещо, само си кимнахме, и тръгна по някакви ангажименти. След това два пъти се сменяхме с Нина на камерата. Майка ми кани с кукуреч леля Ванга, а тя `и отказва с думите, че не го е изпекла хубаво (достатъчно), но майка ми вече недочуваше и не миряса да настоява. Ние мирясахме с камерата.
Тогава леля Ванга отправи незабравими послания. За нас лично и за народа (хората, както тя се изразяваше). Не ми се иска да повтарям известните послания и поръки към всички, но не мога да пропусна думите `и: „Еее, това е… На… за всички (близки, роднини) съм дала (направила) що требва. Сичкото друго е за църквата и народо… Никой не е взел с него нещо оданат. Айде сега, обичайте се…, прощавайте си…“
Всякакви други спекулации за изместени наследници, за… са недостойни за коментар. Представям си какво щяха да представляват Рупите, Черквата, местността около тях, ако не бяха поети от Фондацията!
След като целунахме ръка на леля Ванга между тръбичките на системите, си тръгнахме, съзнавайки, че срещата ни е последна. Прибрахме се в Бургас и не след дълго, на път към вилата, по радиото чухме тъжната вест, че леля Ванга е починала в болницата в София. Такава празнина, такава вътрешна пустота ни обзе… Не мога точно да го опиша. Щях да кажа, че никога не съм изпитвал такава пустота, но за да бъда точен – същото изпитах, когато на 13 януари 2000 г. получих забавено съобщение в Билбао, че майка ми е починала (не ми се обадили, защото бяхме на път в Атлантическия океан). И стана пак така, както беше казала леля Ванга на майка ми в един техен разговор, при който майка ми с нещо я беше подразнила: „Стига, Иванке! Нема да ни остават незакопани… И да знаеш, Кольо нема да е тук тогава.“ Това беше за мен и последното потвърждение за точно предсказание от леля Ванга.
Почивай в мир, незабравима наша Благодетелко!
Ти преди всичко беше истински ЧОВЕКОЛЮБЕЦ.
Ти помагаше и помогна на тези, които вярваха и изпълниха точно това, което им поръча по време на срещите.
Как ли понесе и толкова много мъка, до която се докосна…
ПОКЛОН!
Януари 2017, Бургас
