Посвещавам тази книга в памет на българската пророчица Ванга и вярвам, че тя ще стигне до онези, които търсят истината, а не сензацията, които имат потребност да пият вода от извора и умеят да мислят и задават въпроси. А Ванга беше Въпрос! Въпрос, отправен от Мирозданието, от високата божествена кула на съвестта – там, където живее душата и общува с Твореца.
Благодаря на всички, които имаха желание и воля – преди време или пък сега, макар и след 20 години – да разкажат за срещите си с Ванга. Да отворят сърцата си и да споделят публично за незабравимите си мигове с нея. Така – чрез техните свидетелства – всеки сам за себе си ще може да открие истината и да види образа на тази белязана личност, живяла сред нас, българите, и оставила следа…
ЖЕНИ КОСТАДИНОВА
Книгата може да закупите в комплекс „Ванга“ – Рупите,
или да поръчате на тел. 0887 667 670 и 0887 667 678.
Цена 12 лв.
Витка Петревска
ОБИЧАШЕ ВСИЧКИ – И ДОБРИТЕ, И ЛОШИТЕ
(От книгата „И остави Ванга следа…“)
Лельо Витке, как дойде да живееш при Ванга?Аз съм от Първомай, едно село на 6 километра от Петрич. Първата ни среща беше през 1965 г. Една вечер ненадейно Ванга дойде вкъщи с още двама души. Притесних се с какво ще нахраня гостите, защото магазина вече беше затворил, а на печката имах само малко манджа от обяд. Бях готвила патладжани с ориз, но в тенджерата нямаше достатъчно ядене, за да вечеряме всички. Тичам до съседите и викам: „Дайте ми малко кашкавал, сирене, маслини, утре ще се оправяме.“ Наредих масата, извадих и пелин. По едно време Ванга попита: „Витке, дека е туй що си го сготвила на обед? Дай го, аз искам от него да ям.“ Стоплих манджата, разсипах на всички по една лъжица, колкото имаше. На Ванга толкова й се усладило, че после с години ми разправяше за тоя ориз и ме караше да `и го правя. Като стана тогава да си ходи, на вратата тя ми рече: „Ти ке дойдеш при мен! При мен ке живееш, при мен ке работиш!“
- Димитър Вълчев, Ванга и Витка Петревска
Години по-късно аз отидох да живея при нея на Рупите. Тя ме извика. „Железни ботуши обух, за да преровя света и да те намеря!“ ми каза Ванга, като почнах да плача, че оставям вкъщи мъж и деца сами. „Да не мислиш, че аз съм те избрала, рече тя по-късно. – Ония отгоре ми наредиха да те извикам.“
Как се живее с Ванга, каква беше тя в ежедневието?
Веднъж, бяхме на Рупите, аз миех чинии, разтребвах кухнята – имахме гости и се беше натрупала посуда. На една тенджера не съм изчистила от загорялото малко петънце и Ванга да вземе да го види. Като размаха тенджерата: „Я бегай да я измиеш като хората!“ Тя понякога беше груба, но го правеше не от лошо чувство, а защото си имаше свои представи за ред и чистота. Човек наистина можеше да я види ядосана, ако нещо не е изчистено, подредено или сготвено както трябва.
С какво обичаше да се храни Ванга?
Тя не беше вегетарианка, но рядко ядеше месо. Обичаше да й готвя боб, ориз, зеленчукова супа. Винаги ми казваше какви продукти да сложа, в какво количество, кое кога да сложа, колко време да ги варя… Предпочиташе задушени ястия. Подправки много не използваше, но слагаше почти във всяко ядене черен пипер или градински чай. Един ден бях наготвила по мой тертип гювеч. Ванга я нямаше на Рупите, чаках я да дойде за обяд. Като й сервирах яденето, тя даже не го докосна. „Защото не ме пита, Витке!? – тросна ми се. – Туй, дето си го направила, яж си го сега сама!“ Нещо не й беше по вкуса и ме отряза. Храната за нея беше специално нещо. Все държеше да готвя манджите в гърне и да бъркам яденето с дървена лъжица. На нея нещо като не `и хареса, го казваше директно, не го таеше.
Какви бяха отношенията й с роднините й – сестра й, племенницата…
Ванга не беше доволна от книгата, дето я написа Красимира. Тя твърдеше, че тази книга не казва истината за нея. „Писали вика, писали, пък нищо не написали!“ Красимира изобщо не е идвала тук. Дойде само за освещаването на черквата. И направи едни интриги, заедно с майка си… И тоя Натанаил само й извади душата на леля Ванга. Тя го толкова не обичаше него. А сега ще ми говори, че Ванга в завещанието си написала той да обслужва храма. Това не е вярно – аз нали бях през цялото време при нея. Тя си искаше нашите попове – от Кърналово. Те са трима души и идват в седмицата по три дена – петък, събота и неделя. Служат в черквата. И как е възможно това – трима попове има тука, Люба на 9-те дена да докара от Сандански поп, че немало тука…
Ванга усещаше ли, че `и наближава краят?
Усещаше. Все ми викаше през последните дни: „Пътник съм, керко, пътник съм.“ Последните три месеца трудно говореше и все искаше да съм до нея. Викаше: „Страх ме е, Витке, страх ме е… Ела тука, дай си ръката.“ Като ме хванеше за ръката, не ме пускаше с часове. Вечер ставаше най-мъчително… Една вечер останахме двете сами. Ванга пак ме повика близо до себе си. Хванах я за ръката – така се успокояваше – и й казах: „Спокойно, Ванге, нема нищо страшно.“ А тя: „Спокойно, ама не е… Къде си? Не мога да те видя – стаята е пълна с хора.“ Как пълна, викам, само двете сме. „Ти не виждаш, вика, ама аз виждам – що народ е тука…“ И почна да изрежда имената на нейни мъртви близки. Кой какво й казвал… Викам й – кажи на твойте мъртви, че добре са дошли, добре да си ходят, да ни оставят на мира, че сме стари и болни. Ванга се усмихна и пусна две сълзи – тя много рядко плачеше. „Ей, Витке, ми рече, много се зарадваха дето им каза „добре сте дошли – с добро си идете.“ Те са ти благодарни.“
Говорела ли ти е някога за прераждане…
Често казваше, че тялото на човека умира, но не и душата. Душата продължава своя задгробен живот. Ванга виждаше душите така, както ние виждаме хората. Когато паднеше в транс, те говореха чрез нея направо – като че са живи. Ако рече човек в такъв момент нещо да я пита, тя отговаряше с чужд глас: „Сега не говори Ванга! Говорим ние! И ще ни слушате, ако можете да чувате…“ Но тя не винаги ясно говореше – гласът й ставаше или по-силен или по-тих, често приказваше бързо и неразбираемо. Понякога трансът я държеше с часове, друг път – за минута-две и отминаваше. А можеше да се случи по всяко време.
Веднъж на мостчето пред черквата я повали трансът. Както си говорехме, изведнъж присви рамене, изопна се, наведе главата си надолу и почна да говори – в такива случаи нищо не й казвам, защото се ядосва. Друг път изпадаше в транс на сън, докато е в леглото – гледам я само мълчи и се усмихва. Разправяла ми е как така веднъж изпаднала в транс и като се събудила, питала мъжа си колко е часът. „Не колко е часът, ами кой ден е, питай Ванге!“, рекъл той. Защото тя била в транс от 3 дена.
Тя си видя и нейната смърт и не искаше да я водят в болницата. Но раната й се отвори и лекарите настояха. Като тръгна за болницата, пак ме стисна силно за ръката и ми прошепна: „Страх ме е…“ Аз се разплаках па `и рекох: „Ти мен на кой ме оставяш?“ А тя: „Е, ти си имаш деца.“ Ами моите деца не са ли и твои? „Мои са, вика, ама аз съм им само духовна майка.“
Страдаше ли Ванга за това, че не е родила свое дете?
Страдаше. Но не го показваше. Викаше: „И неродилата майка пак е майка. Едно дете да го изхраниш, изучиш, сватба да му направиш и най-важното – добър човек да го направиш, това е най-важното.“ Тя много обичаше Димитър Вълчев – прокурора. Отгледа го като свой син. И му се радваше, радваше… Той й беше гордост. И отплата за грижите, които тя положи за него. Щото той стана учен, голям човек и тя като майка се радваше, че детето й е успяло.
Ти, като живееше при нея, кога се прибираше вкъщи? Постоянно ли беше до Ванга?
Последните две години до леглото й съм спала. Само една възглавница ни делеше. Една секунда не ме е пуснала да мръдна от нея и все за ръката ме държеше. В Петрич не съм си ходила две години. С Ванга лягах с Ванга ставах. След мъжа й и сина й, аз съм била най-дълго с нея. Майка си не съм гледала така, както нея.
Нощите на Ванга по-тежки ли бяха от дните й?
По-тежки. Особено сега, преди да си иде. През деня приемаше хора, ама по-близки. Тези, дето ги е кръстила… Не сестра й и племенницата й. За тях не искаше да й говорим. Защото, когато мъжът й Димитър почива, леля Ванга помолила една от двете да остане при нея, да не е самичка. Но никоя от тях не се съгласила. И дъщеря й, Венчето, и тя не се съгласила.
Какво знаеш за съпруга на Ванга, как са живели те двамата?
Аз се запознах с леля Ванга, след като Митко, мъжът й, беше починал. Слушах от нея само хубави неща за него. Казваше, че бил добър човек. Често го споменаваше с добро чувство: „Аз 20 години мъж съм водила!“, т. е. 20 години е живяла с мъж, съпруг. На мен Ванга ми стана повече от майка. Грижех се за нея като помощничка чак до нейната смърт. Дъщерите ми – Наташа и Стефка, тя ги обикна като свои деца.
Как се отнасяше Ванга към хората? По-строга ли беше с лошите?
Не, Ванга казваше така: „За мен хората са еднакви. Турчин, българин, циганин, политик, арен или лош – всеки е човек. Какъвто го е направил Бог.“ Тя обичаше всички хора. Беше щастлива обаче, само когато хората идваха, за да я поздравят. Душата й тогава се отваряше! Най-често това се случваше на църковни празници. Тя излизаше в двора, сядаше на един стол, а пред нея се редяха на опашка да й целунат ръка и млади, и стари, и кръщелници… Ванга се радваше като дете. Когато `и оказваха внимание, за малко забравяше хорските мъки.
Казват, че Симеон е идвал тук, на Рупите.
Не, няма такова нещо. Аз нали съм постоянно до нея. Заедно лягахме, заедно ставахме. Щях да знам.
Кой от политиците идваше при нея?
Всичките. И днешните, и предишните. Но като я питаха за политика, тя много-много не говореше. Казваше: „За всичко има ред. Днешното що е дошло, дошло е от тук.“ И посочваше нагоре – към Небето.
А за България говорили ли сте си?
За България тя казваше така: „Ке се оправи! Ке претърпите трудности – една и две, и три, но ке се оправите.“ Кога? Не е казвала това.
Последните дни преди смъртта си какво говореше Ванга?
Нищо. Мълчеше. Мълчеше и си разговаряше с нейните мъртви. Болката й се усилваше и я мъчеше. Само ми викаше: „Витке, отвори прозореца. Витке, затовори прозореца. Открий ме, закрий ме. Сложи ми вода на краката, разтрий ми краката…“ Бълнуваше разни неща, караше ми се, че пак било пълно с хора, пък бяхме двете сами. Преди да я вземат с линейка за болницата в София, тя ми прошепна: „Витке, да не се карате, а да се оправяте и без мен. Човеци бъдете, помагайте си, само с пари не се живее.“
Аз моя човешки дълг към нея съм го изпълнила.
Кой се занимаваше с парите на Ванга, които постъпваха всеки ден от посетители. Кой ги внасяше в банката?
Жоро, касиерът.
А ти занимавала ли си се с това?
Аз също съм й носила пари в банката заедно с Жоро. В държавната банка.
От колко години е всъщност вашето съвместно ежедневие?
От 12 години. Като беше по-млада, приемаше повече хора, ходеше по-често на гости на приятели.
Какво помниш от онзи период, в който й забраниха да гледа?
Не помня много. Тогава не живеех при нея. Но после ми е споделяла… Много й тежеше това, че я бяха изкарали лъжкиня. Че тези, които й водеха протежетата си да им гледа, точно те я натопиха и направиха така, че да й забранят да гледа. Ама хората не престанаха да ходят при нея и сами се уверяваха в способностите й. После и Тодор Живков `и позволи официално да приема. Тя сама ходи при него два пъти. Него го уважаваше тя.
А Людмила Живкова?
О, Людмила още повече! Нея я обичаше като керка, нема що да говорим. Знаеш ли колко пъти е идвала тук Людмила!?
Какво си говореха двете?
Е, техна си работа. Не знам.
Тя не може да не ти е казвала…
Всичко не ми е казвала. (Мълчи и си променя изражението, става студено.)
Ванга не може да не е знаела за смъртта на Людмила. За съдбата й – две катастрофи, лабилно здраве…
(Мълчи.) Не ми е казвала, не ми е казвала. Хайде да свършваме вече!
Но ти каза, че с Людмила се отнасяла като с дъщеря. Какво ти говореше за нея…
Е, не мога всичко да казвам.
Разправят, че не обичала жените…
Няма такова нещо! Може да е била изморена, изнервена, да се е скарала на някоя, но не от лошо чувство. Тя казваше: „Хората ке се развеждат, но ке оставят децата да страдат и убаво нема да видат.“ Чувала съм я и да казва: „Толкова години съм гледачка, аз мъж курвар не видох, а жена – всека втора.“
Хайде сега да приключваме вече!
Лятото на 1997 г., Рупите
